Когато в лето 1854 г. богатият търговец хаджи Недко от Копривщица идва тук, на Божи гроб, е минал по същата този път, за да остави името си на тази голяма порта. Ето лелеяният бряг на вярата, до който са достигали поклонници и нашественици, вярващи и врагове през векове, изпълнени с войни, разруха и нови градежи... А той - белокаменният Йерусалим, все пак остава тук, град на повече от 3 хилядолетия.

Първите данни за цитаделата Йевус са от средата на 2 хилядолетие пр.н.е. Цар Давид я превзема през 1000 пр.н.е. и след като променя името ѝ, прави от нея средище на еврейския народ . Неговият син Соломон построява храм, крепостни стени и дворец. След смъртта на Соломон вавилонския владетел Навуходоносор II, опожарява Соломоновия храм (587 пр.н.е.), но градът е изграден отново по нареждане на цар Кир Велики. Следват владичества - египетски, азиатски, а през 63 г. пр.н.е. Йерусалим е завладян от римляните начело с Помпей Велики, които поверяват управлението му на Ирод Антипа.

По-късно Юдея е присъединена към римската провинция Сирия и е управлявана от прокуратори, най-известен от които е Пилат Понтийски. По време на неговото управление е живял и е разпнат Иисус Христос. Константин Велики налага християнството за официална религия в Римската империя, а последвалите го византийски императори издигат наново Йерусалим и го утвърждават като „свят град“.

Владян последователно от кръстоносците и османците, през декември 1917 г., градът е превзет от британците. По решение на ООН през 1947 г. е отделен като самостоятелна административна единица. В резултат на Арабско-израелската война (1948 – 1949 г.) градът е разделен между Израел (западна част) и Йордания (източна часМатей 9: 27 .т). През 1950 г. прМатей 9: 27 .авителството на Израел обявява западната част на Йерусалим за столица на страната, а през 1967 г. анексира и източната част на града.

Но истина е, и не е ли чудо, че каквото и да се е случвало с този град, светите места в него остават сякаш недокоснати от времето. Маслиновите дървета в Гетсиманската градина са същите от времето на Спасителя. Ето и църквата, построена тук в памет на съдбовното събитие преди повече от 2 хилядолетия. Незабравена през вековете е стаята на Тайната вечеря...

"Виа Долороса" е улицата, по която Исус е вървял с кръста си към Голгота. И накрая - Божи гроб и Голгота.... Тук огънят на вярата не угасва нито за миг.

И какво по-подходящо място от това да прочетем отново написаното от евангелист Матей: „ Попитайте и ще бъдете възнаградени, търсете и ще намерите. Почукайте и вратата се отваря пред вас. Който поиска, получава; който търси, винаги ще намери; и вратата ще се отвори пред онзи, който почука "(Матей 7: 7-8) .

"И като влезе в къщи, слепите се приближиха до Него; и Исус им каза: Вярвате ли че мога да сторя това? Казват Му: Вярваме, Господи. Тогава Той се допря до очите им, и рече: Нека ви бъде според вярата ви. И очите им се отвориха“

Матей 9: 27 .

Долината Вади Муса или „Долината на Мойсей“ - на кръстопътя на главните търговски маршрути от древността – към Газа на запад, към Дамаск на север и Персийския залив от другата страна на пустинята. Оттук тръгват всеки ден стотици туристи към едно от най-удивителните чудеса на света – розовочервеният град Петра!

Ето го проходът, дълъг километър и двеста, тесен на места между 2 и три метра, който трябва да се измине, както това са правили керваните преди хилядолетия... Твърди се, първите хора, живели тук 1000 г пр. н е ., са едомците. Според Библията те били потомци на Исав. Предполага се, че гробницата на Мойсеевия брат Аарон се намира на хълма над Петра.

Към IV век пр.н.е Петра е населявана от набатеите, арабско племе, което изсича много от фасадите на сградите направо в скалите. Мястото е естествена крепост. Мрежа от канали и тръбопроводи дълга 25 км, снабдявала града с изворна вода. Набатеите охранявали кервани и търговци, а таксите, които взимали, ги направили много богати. В разцвета си Петра била голям търговски център, а гръцките пътешественици разнасяли легенди за богатството и разкоша ѝ.

През 106 г. Сирия завладява държавата на набатеите, която е превърната в римската провинция Арабия, но Петра продължава да процъфтява като важен център в региона до около 300 г., когато Римската империя започнала да запада. От 1 век в Петра прониква и християнството, а през V в тя е седалище на християнска епархия. През VII в. пада под властта на мюсюлманите и потъва в забрава с появата на по-достъпни търговски селища .

По време на Йерусалимското кралство остатъците от града са завзети от крал Балдуин I и той остава под контрола на кръстоносците до 1189-та г. Какво се случва след това? Градът изведнъж сякаш изчезва за западния свят до ... 1812 г. Тогава, в един горещ летен ден швейцарският изследовател Йохан Лудвиг Буркхарт стъпва в Петра за първи път след кръстоносците от 12 век. Буркхарт бил типичен авантюрист, който дори приел арабско име, за да пътешества безопасно из Близкия изток.

Откритието направил случайно. През август 1812 г., пътувайки от Сирия за Египет, попада на група араби, които му разказали за таен град в долината „Вади Муса“. Отвели го до тесен, дълбок проход. Изведнъж се озовали пред червеникавата фасада на изсечена в скалите сграда, висока 30 м. Намирали се на главната улица в Петра.

До края на 19 век се смятало че Петра е град на мъртвите заради десетките гробници. Но днес се знае, че тук са живели поне 20 000 души, кипяла е търговия, имало е театър за 4000 зрители. Най-емблематичната сграда безспорно е Каснех ал-Фарун (Съкровищницата на фараона). Все още витае легендата, че съкровището на фараона (вероятно Рамзес III, който владеел мините в Петра) е скрито в урна на върха на монумента. Какво ли още ще открият в следващите години археолози, иманяри и авантюристи тук, като се знае, че едва 10 % от древния град е открит при разкопките.

Самият Буркхарт е видял много малко от Петра. Бил в града под фалшива самоличност и когато водачът му станал подозрителен, трябвало бързо да си тръгне. Днес всички ние сме желани гости на древния град, който лукаво ни намига с догадки за съкровището на фараона . Повярвалите пак ще дойдат...

Планинска Иудея, Ейн Карем - родното място на Йоан Кръстител - на тридесетина километра от Назарет. Света равноапостолна Елена е построила тук манастира “Св. Иоан Предтеча” на мястото, където според преданията е бил домът на свети Захарий и света Елисавета. "В онези дни, – пише евангелист Свети Лука, – Мария стана и отиде бързо в планинската страна, в един град Юдин при своята сродница Елисавета, съпруга на свещеника Захария, „заченала в старостта си“. Когато я вижда, Света Елисавета я поздравява с думите: „Радвай се, благодатна! Как така майката на Господа идва при мен?“ Защото още в майчината си утроба Йоан Кръстител възвестява идването на Месията. В отговор Мария произнася: „Душата ми величае Господа“.

Св. Елисавета и съпругът й св. Захарий живеят по времето на цар Ирод. Св. Захарий е свещеник от Хеврон. Двойката няма деца до дълбока старост. Но веднъж, когато св. Захарий трябва да влезе в Йерусалимския храм, му се явява архангел Гавриил и му известява, че жена му ще му роди син, който трябва да бъде наречен Йоан. Св. Захарий не повярвал на думите му и за това архангел Гавриил му отнема гласа до момента, в който се сбъдне предреченото. Шест месеца по-късно архангел Гавриил известява на Дева Мария, че ще роди Спасителя и тя тръгва да сподели радостта си със св. Елисавета.

Когато влиза в дома й, св. Йоан Кръстител заиграва в утробата на майка си, която се изпълва с голяма радост и извиква възторжено: " Благословена си ти между жените и блажен е плодът от твоята утроба! И блажена е която е повярвала, понеже ще се сбъдне казаното й от Господа!“

Когато настъпило времето, Елисавета родила обещания син. На осмия ден трябвало да дадат име на младенеца. Всички смятали, че той трябва да носи името на баща си. Но Елисавета казала: – Не, да се нарече Йоан. Тогава имало обичай детето да вземе името на някой роднина. А никой в рода на Захарий не се наричал Йоан. Затова близките се колебаели да изпълнят волята на Елисавета. Трябвало да запитат бащата. А той написал на дъсчица: "Иоан му е името". И всичко, казано от пророците, се сбъднало...Пред нас в далечината са Ерусалим и Назарет. А тази земя помни стъпките на Пресветата Дева Мария и на Света Елисавета... Не е ли чудо това - 2000 години вече човешкият род не забравя и не угасва вярата, че всички сме деца на Бога - любов и милостта му към нас е завинаги...

„И ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света.“ Четем в Евангелие от Матей.

Юдейската пустиня, западният бряг на Мъртво море.Тук е направено най-изумителното археологическо откритие на 20-ти век... Кумранските летописи!

Годината е 1946-та. Трима бедуински пастири откриват в пещера няколко глинени делви с ръкописи, написани върху пергамент . Следва трескаво претърсване на пещерите от пастири, иманяри и археолози. Откриват се 981 текста в 12 пещери, като близо 90 % от тях са намерени в пещера номер 4.

Кумранските ръкописи съдържат преписи на Стария завет и други текстове, и се предполага, че са дело на религиозната секта на есеите, живели тук от 3-ри век преди Христа до 1 век от н. е. Много свидетелства за необичайните им порядки са открити при разкопките.

Една от най-големите загадки е, че в техните ръкописи се предсказва края на света – Армагедон, битката между доброто и злото, много преди тя да бъде описана в Новия Завет. Едно от 4-те най-стари копия на Стария завет, в което липсва само книга на Естир, хвърля светлина върху живота стотици години преди н.е. Тайни на 2 - 3 хиляди години разпалват и днес въображението на археолози, иманяри и любители на приключения. А най-голямата загадка е свързана със съкровището на цар Соломон, ето защо...

През 1952 г. в дъното на пещера е открит свитък, изработен изцяло от мед. Той не съдържа библейски текст и е написан на език, който не се среща в нито един от другите свитъци, а разчитането му разпалва въображението на хиляди авантюристи от цял свят. Оказва се, че медният свитък е карта на най-голямото укрито съкровище в света. Той е списък на 63 места, където е скрито злато и сребро в невероятни количества. Дали това не е митичното наследство на цар Соломон?

Според Стивън Пфан, един от учените, участващи в разчитането на ръкописите, това е опис на укритите предмети от Йерусалимския храм преди окончателното му разрушаване. Предполага се, че медният свитък е дело на зилотите. Това се вписва в историческата обстановка от началото на І в. сл.Хр. в Светите земи. Стивън Пфан обаче счита, че голяма част от съкровището е било намерено и изнесено от римляните. Като доказателство посочва писмо, в което император Тит пише, че Колизеумът в Рим е построен с плячката от Юдея. Да, навярно тонове злато, достатъчни за построяването на Колизеума, са попаднали в римски ръце. Но какво ни пречи да вярваме, че голяма част от съкровището на цар Соломон все още лежи заровено , някъде там...